Наближават коледните празници. С техните изисквания – за весело настроение, добри отношения, удовлетворителни равносметки и оптимистични планове. От нас се иска да бъдем щастливи – заради себе си, заради близките си (или поне децата), заради колегите, заради Коледа…
Как, обаче, да бъдеш „щастлив“, ако не се чувстваш така? Ако си болен, ако душата ти се е свила от безпокойство, ако се грижиш за близък, на когото не знаеш как да помогнеш? Или ако си загубил скъп човек, без когото изглежда невъзможно да продължиш?
Да бъдем усмихнати, справящи се, във форма, вярващи, целеустремени, е негласен натиск, на който постоянно сме подложени. Обществото не толерира страданието, забавянето, отдръпването. Ежедневната динамика настоява на своето.
Празниците препращат към равносметките – как се е развил животът ни напоследък, какво сме постигнали, какво предстои, кой и по какъв начин е до нас, какво сме и какво искаме. За човек, преживяващ страдание, те могат да бъдат истинско изпитание. Всичко онова, което в ежедневието си човек е можел да пренебрегне, извинен от прозата на изискващото се от него, в отвореното пространство на празниците излиза на сцената и му поставя трудни въпроси. Празниците ни изправят пред липсите и недостатъците ни – в отношенията и постиженията ни. Очакването да си радостен рязко се сблъсква с болката от липсата, която още повече се усилва от вътрешното усещане за невъзможност да изпиташ това чувство.
Страдащият човек се чувства ослепен и оглушен от глъчката на живота. Тя нахлува в интимното пространство на болката му и го кара да се чувства неадекватен – още по-различен, по-обременен, по-безнадежден. Въображаемото „щастие“, което привиждаме в другия, се натрапва отвсякъде и действа като жесток съдник.
Апотеозът на тази нечувствителност е омразният израз „Животът продължава!“. Предвиден за успокоение, този израз силно наранява и изолира. Защото страдащият човек не иска животът да продължава. И именно това е най-болезненото – че той наистина продължава, че не спира. Че след деня, в който имаш чувството, че си загубил абсолютно всичко, дневната светлина се появява, автобусите тръгват, хората бързат по тротоарите, телефоните звънят, предаванията бълват своята нелепа „живост“. Докато страдащият човек има нужда в този момент да спре. Той не може, а и основателно не иска да продължи. Иска да се отдаде уважение на страданието му, да има място и толеранс към него. Защото този живот, който продължава, е друг живот, той вече не е неговият. Това е животът на обществото.
Хората се опитват да се насилят, да излязат от истинското си преживяване и да се впишат в това, което се очаква от тях. „Да бъдат силни!“. Каквото и да значи това. Човек се опитва „да продължи напред“, но често на цената на това да прегази себе си.
Част от любовта ни към себе си и другия е и това да ни е грижа, и да страдаме за него или себе си. Да останем в страданието, в тъгата, в копнежа, в носталгията е болезнено, но по своята същност красиво преживяване. Това е горящата меланхолия от старите класически произведения, която в наши дни ни е толкова непоносима. В нея ние обичаме, спомняме си и се свързваме. Макар и в болката, сме емоционално живи, чувстващи и желаещи. Там сме близо до своята истина. До нашия смисъл.
Изпитанието – срещата със заболяване или преживяването на загуба – слага край на досегашния път. И няма как да бъде по-различно. Това е една пресечна точка на миналото, настоящето и бъдещето, която изисква своето и не може, а и не трябва да бъде пренебрегната. Човек не може да продължи напред в права линия. Или ако го направи, това ще означава, че нещо не е наред. Нещо не е било преживяно в цялата му същност и пълнота, и е останало загърбено. Нещо, което неизменно ще се появи под една или друга форма, на друг етап и по друг начин. Тук хората спонтанно използват думата „урок“ и интуитивно усещат, че този урок „трябва да бъде научен“, т.е. че нещо, не може да продължи по стария начин. Т.е. че психиката им е изправена пред промяна.
В духа на наивната жизнерадостност в американски стил, говорим много за позитивното и много рядко за ценното. Болката не може да бъде позитивна. Тя може да бъде единствено осмисляща. Тя е своеобразна форма на докосване до красотата на живота, връзката с другия и смисъла. Тя е това, което може или да ни съкруши, или да ни накара да заемем една своя, истинна, субективна позиция в случващото се. В психоанализата например ние не се опитваме да премахнем болката, най-малкото защото знаем, че не можем да го направим. Опитваме се да я сведем до разбиране и търсене. Да дадем посока на това чувство, означава да преобърнем неговата деструктивност. Може би това означава донякъде да преодолеем болката.
Може би да бъдеш щастлив означава просто да можеш да цениш. Да изоставиш илюзията за „щастието“ à la Фейсбук – онова фалшиво, предполагаемото щастие на другия, чието преследване ни движи още от деца. Да си позволиш да бъдеш. Ти. Да усещаш, да се свързваш, въпреки всичко да градиш; оттам, откъдето си.
Цялостен и съвършен може да бъде само един образ. А образът винаги е въображаем. За разлика от смисъла.
Автор: д-р Маргарита Тарейн, доктор по клинична психология
